Е, новата учебна/академична година започна и след 3 години и половина неплатена творческа отпуска отново съм на бойното поле, пардон в семинарната зала. Отминалата първа седмица със студентите ми първокурсници беше интересна и противоречива за мен, а и за тях със сигурност също :)

Първата ми среща с всяка от седемте групи, на които ще преподавам английски този семестър, премина горе-долу по един и същи начин. В очите им срещах интерес в началото, докато давах разяснения за учебния процес и съвместната ни работа. В мига, в който пристъпвахме към работа, ме заливаше нежеланието, апатията и недоверието към това, което се опитвам да ги накарам да направят. Както и искреното удивление, че ще учим още от първия час. Нещата рязко се променяха в момента, когато разпъвах огромната карта на Европа, която носех, за да визуализирам материала от учебника и да упражняваме диалозите не на сухо, така да се каже :) Карах доброволците, които излизаха да ми помогнат с картата, да задават нужните въпроси към състудентите си и обратно. На английски :) И наставаше едно такова приятно и полезно оживление в час, че не мога да ви опиша колко забавна и ползотворна беше учебната атмосфера през този първи учебен час с всички групи без изключение... Когато давах домашната за следващия път, недоверието отново доминираше, но виждах, че искрата вече е запалена. В погледите им четях събудения интерес, когато след края на часа си тръгваха и казваха good-bye вместо довиждане...

Усилената работа тепърва предстои, но знам, че първата крачка в правилната посока е направена. Дали бях уморена след това? Ооо, да! Дали бях удовлетворена? Еднозначен отговор на този въпрос не мога да дам. Но тази първа моя преподавателска седмица след дългия период на научна работа, която ме беше откъснала от класната стая, отново провокира в мен тези размисли, които са ме съпътствали през всичките години преподавателска работа първо в училище, после в езиковия ми център, а накрая и в университета, и които споделям сега тук.

Дали си ученик или учител, дали си студент или преподавател, дали си родител на учащ в България, няма начин да не си наясно със системата. Образователната. Но преди да почнем да сипем критики и да недоволстваме от министри, държава и други подобни абстракции, хайде да ви кажа нещо честно и от опит.

Дереджето й на системата е такова заради преките участници в нея – учащите и обучаващите ги. И на родителите също в по-голяма или по-малка степен. Но основната вина или заслуга за това, което става в учебните зали е на учителите/преподавателите и на учениците/студентите. Тежестта обаче със сигурност пада върху първите. О, да. Така е, колеги. Ние сме тези, които определят каква ще е атмосферата в учебната зала. От нас зависи дали, когато се изправим отпред, в нас ще се вперят очи, блеснали от жажда за знание и увереност, че ще им помогнем да я утолят, или с досада ще зяпат през прозореца и към часовника в трепетно очакване да се отправят към вратата след часа.

Мотивацията е ключът! На преподавателя да върши работата си, както трябва, и на учащия да участва в учебния процес активно и с желание. Това, за което обаче малцина се замислят, е, че двете са взаимно свързани и зависими.  

Разбира се всеки сам решава кое да го мотивира. Всеки сам избира критериите, които определят степента на ангажираност и отдаденост на това, което прави. И въпреки че до голяма степен съм съгласна с една мисъл, която баща ми често повтаряше – „който иска, сам ще намери начин да се научи“ – от дългогодишната си преподавателска практика съм се убедила, че и най-апатичният ученик може да бъде въвлечен в учебния процес с подходящия подход, както и че най-мотивираният студент може да загуби смисъл от обучението си, ако то не се провежда както трябва.

Така че работете със сърцата си, колеги обучаващи и учащи се! Давайте и ще получите! Първите – благодарност и признателност за положените усилия. Вторите – знания и мироглед. Повярвайте – те са най-голямата отплата и богатство на света!

Каква е връзката на късмета от заглавието с темата ли? Освен че е късмет да попаднеш на преподавател, който обича работата, предмета и учениците си, май друга връзка няма :) Ааа, да, и че е късмет преподавателят да обича работата си, предмета и учениците си, а не да е заел работната позиция поради липса на по-добра алтернатива.

Късмет, колеги! И да знаете, че мотивацията, също както и любовта са вътре във всеки един от нас. Просто трябва да им позволим да се проявят.